за времето

Нямам никава представа, защо е така. Откакто се помня обичам дъжда. Има нещо вълшебно в есенните месеци, когато времето се захлажда, хората обличат скътаните през горещите месеци блузи и якета, чадъри и ботуши. Светлините подскачат от преминаващите автомобили привечер, отразяващи се в мокрия асфалт разпръсквайки се в хиляди посоки. Небето плаче, но може би не от мъка, а от радост.. или просто за да се прочисти от събралата се тягост. Хората са някак си по- сплотени, по- сгушени в себе си и в човека до себе си. Всички са утихнали. Бързат да отидат някъде, като че минутите, които ще спестят крачейки забързани и свити, ще им помогнат да съберат малко по-малко капки по дрехите си. Няма птици. Сгушени са една до друга под улука на някоя къща, някои гладни, други сити и чакат града да бъде измит от небето. Шумът от капките падащи върху изпънатия чадър се долавя ясно, а милионите други капки шушукат наоколо при срещата си с земята.

Ако се огледаш и заслушаш наистина е прекрасно.


About this entry